-"Пази пламъка, пази пламъка"- повтаряше си шепнейки, докато тичаше през гората.
Дали всичко беше лъжа? Знаеше за съществуването на това място само от приказките на старите , прехвърляни от уста на уста....и свитъка! Пред нея отново изникна ужасяващата картина на ангел , чиито криле бяха изпепелени...Тя разтръска глава сякаш да изтрие изображението от главата си.
Дали бе готова да жертва най-съкровеното? Дали все още можеше да се върне? Тя бе стигната твърде далеч.... бягството й я превърна в "прокудена" , трябваше да намери Убежището или да повери крилете и себе си на гората...Неможеше да се върне отново при своите, не и след като беше тръгнала по този път,беше мъртва сред живите .
Тичайки по пътеката, единственият и ориентир бяха малкото лунни лъчи които се провираха през клоните на някога зелената гора.Вярата й я караше да продължи , надеждата , че не всичко е било лъжа ...и огънят... На няколко крачки пред нея пътеката свършваше неочаквано пред огромна скала. Това ли беше ? Това ли беше краят на всичко? Три изгрева на слънцето и четири на луната , прекарани в тичане по следите на горските зверове , за да съзре пред себе си тази студена непробиваема скална маса. Значи все пак е било лъжа....Преданията за Забравеното убежище...свитъка....Тя падна на колене, затвори очи и започна да ридае в отчаяние . Беше готова да захвърли огънят, който пазеше в ръцете си от началото на бягството, когато усети...Тътен сякаш от самите недра на земята разтресе гората.Изплашена тя отвори очи и погледна . Беше врата..но по-важното беше отворена . Без миг колебание тя влезна...Вървеше бавно през огромен тунел издълбан в скалата, като задминаваше колони,изписани в руни ,които се спускаха от тавана. Най -накрая достигна края на тунела. Пред нея се разкри огромно стълбище което водеше до центъра на стаята.... Олтарът на Падналия! Тя се затича към заветната си цел. Сърцето й биеше ускорено и въздухът й не достигаше. В умът й отново изникна свитъка с изображението на ангела с изпепелените крила. Но нима имаше значение? Бе стигнала твърде далеч, без възможност да се върне! Беше чакала твърде дълго. Решимостта й беше безгранична. Кой би повярвал , че причината за всичко бе именно ТОЙ .
Тя коленичи пред олтара и остави огънят.
-"Не всички ангели са добри"-каза с усмивка и затвори очи. Пое дълбоко въздух и разпери криле. Тя беше готова :
-Не ме забравяй - прошепна и устните й изтинаха. От очите й закапаха горещи сълзи....крилете й горяха... Неописуема болка изпълваше целия й свят...Тя отвори очи и видя последните останки от изпепелените си криле...
....и тогава огънят угасна...
